Димитър Ив. Шишманов

Димитър Шишманов е роден през 1889 в София. Той е син на проф. Иван Шишманов и неговата съпруга украинката  Лидия, по баща Драгоманова.

С родителите си в Чамкория

През 1907  Димитър (наричан от родителите си галено Миката) завършва гимназия в София и тръгвайки по пътя на родителите си заминава за Женева. През 1913 г. завършва право в Женевския университет и се завръща в България, където започва работа в съдебната система. От 1919 до 1932 е началник на Комисията по регистрациите, а от 1932 до 1935 – на съдебния отдел на вътрешното министерство.

През този период започва да публикува първите си произведения, които го превръщат в един от най-популярните български писатели . До края на живота си той създава няколко драми, повести и разкази, емблематични за междувоенния период в историята на българското изкуство: Депутатът Стоянов, 1919. (повест); Хайлайф, 1919. (повест); Разкази, 1919; Бунтовник, 1920. (роман); Странни хора, 1914. (разкази); Кошмар, 1929. (драма); Блянове край Акропола, 1938. (разкази-есета); Зограф Павел, 1938. (разкази); Панаирът в Стародол, 1938. (комедия); Пламъчета над делника, 1942. (разкази); Писма до мен самия (дневници).

По време на Първата световна война Димитър Шишманов е кореспондент към Щаба на армията, който се е намира в Кюстендил. Негов пряк шеф е генерал Михаил Савов, семеен приятел на Шишманови. Тъй като Димитър Шишманов често пътува до София, генералът изпраща по него писма до семейството си. Така Димитър се сближава с генералската съпруга Пенелопе (името й е гръцко, защото майка й е гъркиня, но сред софийския хайлайф тя е по-известна с галеното Пенка), най-красивата жена на столичния хайлайф, която въпреки голямата разлика в годините (тя е с 23 години по-възрастна) започва флирт с младежа. Скандалната връзка достига до генерал Савов, който пристига в София и изненадва любовниците в собствения си дом. Извън нервите си той подава пистолет на Шишманов и казва, че след случилото се той трябва или да се самоубие или да се ожени за Пенка. Така пред очите на побеснелия й съпруг, Шишманов предлага брак на своята любима.

Щом научават за случилото се, родителите на Димитър изпадат в депресия. Лидия Шишманова влиза в болницата „Червен кръст“ с нервна треска и престоява в нея няколко месеца, а професор Шишманов получава язва на стомаха. След време професорът преодолява събитието и дори ходи на гости на семейството на сина си. За разлика от него, Лидия не вижда никога снаха си Пенка и рядко говори на своя син. Според едно свидетелство на Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов дълбоко съжалявал за прибързания си брак и за мъката, която причинил на родителите си. Когато годините напреднали той никога не излизал в обществото със съпругата си – под 50 годишен, все още красавец и все още привличащ погледите на жените Шишманов бил твърде нелеп в компанията на жена си с бели коси и с прегърбена стойка. Години наред скандалът не се уталожава и преследван от общественото мнение Шишманов решава да напусне България и да замине на дипломатическа служба в чужбина. През 1935 г. той е назначен за пълномощен министър в Атина, която силно го привлича и намира място в творчеството му.

Димитър Ив. Шишманов

По време на германската окупация на Гърция, Димитър Шишманов е един от най-уважаваните дипломати в Атина. Това му дава възможност фактически да спаси живота на един от най-големите съвременни гръцки поети – Костас Варналис. За това свидетелства тогавашния шишманов сътрудник и бъдещ писател и преводач Стефан Гечев: “Варналис бе арестуван и можеше да бъде разстрелян. Арестуваха го, когато Манолис Глезос свали германското знаме от Акропола. Тогава германците заловиха 150–160 интелектуалци, като казаха, че ако виновниците не се предадат, половината ще бъдат разстреляни. Аз бях в легацията и там ме намери приятелката на Варналис – с нея и с него отдавна бяхме приятели. Каза ми, че Варналис е хванат и е в затвора. Тогава аз говорих с нашия посланик и го помолих да се застъпи за Варналис пред германския гаулайтер, като го убедих, че Варналис е голям прогресивен поет, но не е комунист. Заедно с него отидохме при този немец и след като гарантирахме за Варналис, те го освободиха.”

v_artina_s_filov

С Богдан Филов в Атина

Нещата се променят през 1940 г., когато Шишманов получава покана да стане главен секретар на Министерството на външните работи и изповеданията. Ето какво пише по този повод Стефан Гечев: „В началото на зимата на 1939 г. мисля, ме покани по телефона да отида при него. Както друг път, и сега го заварих седнал пред масата в малката трапезария пред бутилка вино и полупълна чаша. Покани ме да седна и след размяна на няколко безразлични изрази, каза:
– Е, Гечев, ние с вас се разделяме.
Помислих, че е дошъл краят на моя престой в Атина и сърцето ми се сви, защото бях обикнал този слънчев град.
Но тъй като нищо не трае вечно…
– Не вас – отвърна той. – Мене ме отзовават. Правят ме главен секретар на министерството.
Това беше голямо повишение и аз изразих радостта си за него. Но той поклати отрицателно глава.
– Аз не се радвам – каза той. – Не след дълго Филов ще стане министър-председател. Тогава ще ме направи министър на външните работи. Германия ще нападне Съветския съюз, ще загуби войната, у нас ще дойдат на власт комунистите и ще ме обесят.
Останах смаян от такава категоричност. Толкова повече, че отношенията между СССР и Германия бяха добри.
И все пак нещо ме накара да кажа:
– Защо не откажете тогава?
– Не мога. – Той отново поклати глава. – С Филов сме отдавнашни приятели. И той и много други ще ме сметнат за страхливец, за дезертьор.
Пророчеството му се сбъдна буквално.“

tristranen pakt

С Богдан Филов и Рибентроп при подписването на присъединяването на България към Тристранния пакт

Oт март 1940 г. Димитър Шишманов е главен секретар на Министерството на външните работи и изповеданията (именно тогава България влиза в Тристранния пакт), а във връх на кариерата му се превръща  заемането на поста външен министър в правителството на Добри Божилов – от 14 октомври 1943 г. до 1 юни 1944 г.; на този пост Шишманов заменя заболелия титуляр Сава Киров (министър 14 септември – 14 октомври 1943 г.). Въпреки все по-ясно очертаващия се разгром на силите на Оста, новото правителство се задоволява само с контакти на ниско равнище в английските и американските дипломатически среди. Лондон и Вашингтон настояват за капитулация, което за София е не само неприемливо, но и твърде опасно поради присъствието на Балканите на германски войски. Победите на Червената армия през първата половина на 1944 г. карат българските управници да търсят изход от тежкото положение на страната и на 1 юни 1944 г. правителството е сменено и Шишманов престава да бъде министър.

Димитър Ив. Шишманов. Худ. М. Юрукова

Оттам нанатък историята е известна. На 9 септември в България е осъществен поредния военен преврат, този път обаче подкрепен от нахлулата съветска армия. Следват месеци на жесток терор и избиване на елита на нацията. Един от съдените е Димитър Шишманов. Той е съден от Първия състав на Народния съд – този срещу регентите, царските съветници и правителствата до 9 септември 1944 г., т.е. съден е като политик, а не като писател (Шести състав на Народния съд е този, който отделно се е занимавал с „вражеската“ словесна дейност на редица писатели и журналисти). В хода на разследването Шишманов е откаран тайно в Москва, заедно с други „ключови“ министри и политици. където е разпиван и където остават най-важните свидетелства от неговия разпит.

Като цяло на Шишманов е трудно и да наеме адвокат, тъй като никой не иска да се заеме със защитата на обречените поради страх, че терора ще се прехвърли и върху него. Адвокатът Михаил Балсамов е назначен едва след писмена молба на Пенка Шишманова, с дата 15 декември 1944 г. В хода на делото става ясно, че Димитър Шишманов ще бъде защищаван като талантлив писател и почтен човек и общественик, попаднал по волята на случая във вихъра на събитията. Ето защо той призовава за свидетели четирима души. Първо, това е Трифон Кунев в качеството му на директор на Народния театър, който да „установи какво място заема Димитър Шишманов като писател в нашата литература, че той в свойте творения като един напредничав и свободолюбив писател, че с такова име се ползва в литературните среди и че той се е застъпвал винаги за преследваните писатели„. Второ, „прогресивната общественост“ в лицето на Вера Златарева е призована да свидетелства, че Шишманов е „ценен и в най-прогресивните кръгове като първостепенен и напредничав писател„; трето, адвокатът призовава и писателките Анна Каменова и Дора Габе – да свидетелстват за обвиняемия, че той е един от основателите на ПЕН-клуба, закрит „поради неговите левичарски тенденции“ от „правителството по искане на германците“. Адвокатът резюмира стратегията на защитата – литературата да се изправи като аргумент срещу политиката: „целта на неговия живот е била литературата, а не политиката, в която той е бил въвлечен от обстоятелствата и помимо неговото желание„.

Разпитът на  Шишманов прави изключително странно впечатление с почти пълното отсъствие на комуникация, стигащо в някои моменти до комизъм. По всичко личи, че Димитър Шишманов във всякакъв смисъл не е „на мястото си“ на процеса – всичко, дори и най-малките обстоятелства, като че се обръщат срещу него. Така например това, че писателят е говорел тихо, със слаб глас, довежда до раздразнение народния съд още в началото.

Димитър Ив. Шишманов пред Народния съд

Не може да не направи впечатление слабата защита на Димитър Шишманов. Всъщност единствената последователна теза на Шишманов е, че той е поканен в правителството в качеството си на експерт, а не на политическо лице: „Аз винаги съм сматрял своята длъжност като длъжност на един спец. Занимавал съм се със своята работа и съм бил на мнение, и ако щете и сега съм на мнение, че в един Министерски съвет решенията се взимат съвместно, обаче работата по приложението на тия решения се върши от всеки един отделен ресорен министър, без да трябва, без да може другите ресорни министри да му се бъркат в работата, дотолкова, доколкото те не намират някои законнонарушения, ако са научили или се донесе, че е станало нещо, което е нелегално„. Очевидният извод, че отказът на блестящия юрист Шишманов да се защитава се дължи на осъзнаването от страна на блестящия дипломат Шишманов на факта, че съдените са предварително обречени и смъртните им присъди вече са произнесени от Москва.

Присъдите Народния съд са произнесени на 1 февруари 1945 г. На 1 февруари 1945 г. са произнесени смъртни присъди над тримата регенти (един от които и принц Кирил Сакскобургготски), 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 (един от които Димитър Шишманов), 67 депутати от 24-тото НС и 47 генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени същата нощ. Навързани на вериги хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. Разстрелвани са един по един. Проф. Александър Станишев – световно известен медик е бил принуден да констатира смъртта на убитите. Последен убиват него – застрелват го с пистолет в тила, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са съборени в трапа и зарити със сгурия.

Паметник на жертвите на Народния съд

Ето как царица Йоанна, вдовицата на цар Борис III, описва последвалите събития: „Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра.  Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина.“ За да предотвратят поклоненията комунистите правят над общия гроб бунище.

До завършването на процесите на Народния съд до април 1945 г. на смърт са осъдени 2730 души. За по-малко от година българските комунисти избиват повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението си насам! Едва след рухването на комунистическия режим започва отмяната на присъдите на Народния съд. Първата  е отменена на 30 юни 1993 г. Присъдата над Димитър Шишманов е отменена през 1996г.

Днес на Софийските гробища, на мястото на престъплението има паметник. През 2011 г. българското правителство обяви 1 февруари за Ден на почит и признателност на жертвите на комунистическия режим.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: