Александър Ем. Шишманов

Александър Ем. Шишманов (наричан понякога и Шишманович) е втория син на Емануил Шишманоглу и съпругата му Екатерина, по баща Пешакова. Роден е във Видин през 1812 г. По-късно заедно с братята си Петраки и Страцимир, той е изпратен да учи във Висшето търговско училище в банатския град Темешвар, където Шишманови поддържали и търговска кантора. По-късно Александър получава австрийско поданство, което е показателно за значението, което фамилията вече има за търговската политика на дунавската монархия.

Александър Ем. Шишманов

След завършването си в България, Александър, заедно с брат си Петраки, започва търговия в родния Видин, Оряхово и Свищов като част от голямата бизнес-империя на баща си. Скоро обаче, Петраки замесва фамилията в една любовна история, която предизвиква не само размирици във Видин, но и дипломатическа криза между Австрийската и Османската империи. Ето как я описва съвременникът на събитията д-р Иван Селимински: “Синът на едного от жителите на тоя град пожела да се ожени за мома по свой избор, а не по желанието на владиката. Момъкът, като свободен, не се съгласи с предложението на владиката, та се ожени за първата. В този случай владиката, кой знае по какви материални съображения, се ядоса дотам, щото наклевети уважаемия баща на младежа, г-н Манол Шишманоглу, и издействува неговото заточение. От туй синовете му се принудиха да съсипят по-голямата част от своето състояние за освобождението на баща си; най-после и австрийското министерство взема участие в този въпрос.”

Не ни е известно, защо митрополит Кирил се е възпротивил на брачните планове на Шишманови, но най-вероятно зад действията му се криело желание да свърже своя близка с богатата видинска фамилия. Продължението на историята е известно. Възползвайки се от страха на османските власти, че австрийските поданици са агенти на императорското правителство във Виена, Кирил обвинява Петраки и Александър, че „двамата братя, които понастоящем се намират от казаната фамилия във Видин, мислейки се сигурни зад щита на призованото от тях покровителство, са се осмелили да извършат престъпни деяния, именно: подбуждане и подстрекаване на жителите за да ги възбудят против местните власти“. Тази информация се съдържа в специален Меморандум, който османското правителство изпраща на австрийското и в който „понеже с това тяхно пребиваване във Видин е вредно във всяко отношение“ се предлага „казаните Шишманоглу… преди още да е станало някое по-нататъшно нещастие да се отстранят от ония места, което е необходимо и съобразно със съвсем особеното приятелство, за което австрийския двор при всеки случай дава доказателства на Високата порта“.

В този случай обаче не било съдено Виена да даде доказателство за своите приятелски чувства. Разбрал за решението, единият от братята заминал за Цариград и издействал заповед, която да преустанови репресията срещу фамилията. По някаква причина обаче, заповедта не пристигнала и през септември 1846 г. Шишманови били принудени да „изоставят търговското си предприятие във Видин и да напуснат града“. Тук вече австрийската дипломация истински се разярила, тъй като по признанията на австрийския посланик в Турция,  от случая Шишманоглу „зависи не само съществуването на една търговска къща, важна за нашата дунавска търговия…, но той ще има да се отрази също върху престижа на императорското кралско правителство и върху положението на всички императорски кралски поданици по тези места“.  За разрешаването на кризата Виена командировала във Видин консула си в Галац – Хубер и преводача на легацията в Цариград – фон Щендъл, на които било наредено да докажат, че видинският османски управител Хайредин паша „сам е предизвикал безредиците или пък, че все пак дотолкова е виновен, че е допуснал да бъде използван като оръдие от интригантския владика Кирил“. Превръщането на видинската криза във въпрос на чест за австрийската дипломация в крайна сметка довело до успех и османското правителство се принудило да уволни Хайредин паша и да изиска от Вселенската патриаршия отзоваването на видинския владика.

Със завръщането си в града обаче, Александър Шишманов се замесил в нова – още по-опасна афера. Още през 30-те години на 19 век сред кнезовете в българския Северозапад се надига вълна на недоволство заради опитите на османската администрация да отнеме потомствените им привилегии, обратно на постановките на танзиматското правителство в Цариград, което обещава да им ги гарантира. В резултат в района на Белоградчик, Берковица, Пирот и Ниш избухват серия въстания, ръководени от кнезовете и издигащи искания за автономия на региона. В случай, че до подобна се стигнело – най-логичният избор за губернатор на областта ще да е бил някой от синовете на мемлекет-чорбаджията Емануил Шишманоглу, които се ползвали с най-голямо влияние сред християните в района. Идеята за бунт се засилила особено през лятото на 1849 г., когато във Видин пристигнали разбитите след опита си да освободят Унгария, около 6000 унгарски офицери и войници, водени от самия Лайош Кошут. Че пристигналите герои разпалили владетелските амбиции на Шишманови личи и от това, че именно с един от тях – артиста Габор Егреши, Александър Шишманов споделил легендата за произхода на рода си. Ето защо не бива да ни учудва, че тъкмо по това време Александър започнал да използва широката си мрежа от доставчици в селата за да подкрепя подготвяната завера. За таен център на конспирацията Шишманов избира Раковишкия манастир, използвайки базата на откритото там от покойния му брат Петраки педагогическо училище.

Към края на 1849 г. кнезовете на селата от Видинско започват редовни сбирки в манастира, на които се обсъжда тактиката на въстанието, финансовата и дипломатическата подкрепа за което трябвало да окажат Шишманови. По това време фамилията поддържа близки отношения със сръбски княз Александър Караджорджевич, а също и с всесилната сръбска фамилия Гарашанин (Илия Гарашанин по това време е министър на вътрешните работи и бъдещ министър-председател, а племенникът му Перо е комисионер на Шишманови в Лом паланка). Едновременно с Александър Шишманов обаче, влияние върху съзаклятниците оказва и бившият сръбски княз Милош Обренович, който вижда в оглавяването на едно автономно видинско княжество стъпка към връщането си на сръбския трон. В този план, негов основен помощник става врачанският чорбаджия Александър Димитриевич (син на Димитраки Хаджитошев).

За жалост в контекста на потушената Унгарска революция е практически невъзможно на съзаклятието да бъде осигурена подкрепата на която и да е от Великите сили. Нещо повече – имаме сведения, че през декември 1849 г. руският дипломатически агент в Букурещ – Коцебу, заявил пред австрийския си колега – фон Тимони, че Александър Шишманов с неизвестна цел е получил голяма парична сума със съмнителен характер (очевидно предназначена за противодържавна дейност) своя брат Страцимир от Темешвар. В отговор австрийският канцлер Клеменс фон Метерних, наредил на белградския си консул фон Мейерхофер да проведе разследване на случая.  За щастие проверката завършила без проблеми, тъй като Мейерхофер докладвал, че “тукашният търговец на колониални стоки Шишман, стои наистина в търговски връзки със своя брат във Видин, изпраща от време на време стоки до него, обаче… доколкото аз узнах по поверителен начин, изпращане на пари през границата с Турция не е ставало”.

Независимо от липсата на външна подкрепа през пролетта на 1850 г. кнезовете взимат решение за начало на въстанието и с енергични действия вдигат на оръжие селяните от целия северозапад. Целта на организаторите е да превземат крепостите в Лом и Белоградчик, блокирайки пътя на евентуалните правителствени сили и след това да се насочат срещу главния град Видин, където да бъде прокламирано „освобождение на целия наш народ, намиращ се в турски ръце“. За жалост обаче, силите на въстаниците се оказват недостатъчни и в поредица от тежки сражения те са отблъснати от редовните и нередовни османски части и принудени да се оттеглят в планините. Безпомощно да потуши бързо бурята, правителството решава да направи отстъпки и приема ако въстаниците сложат оръжие, да стартира официални преговори с тях. Колко  близо бил Видин до получаването на автономия личи от това, че през следващите месеци правителствената канцелария в Цариград изработила проект за административно обособяване на размирния район като идеята била трите нахии – Поломие, Белоградчик и Сахра (Видин и Кула) да се обединят в отделен каймакамлък (княжество), управлявано от каймакам подчинен пряко на султана.

Основните претенденти за позицията на каймакам били Александър Шишманов, вечно спряганият в подобни проекти княз Стефан Богориди и Александър Димитриевич. За да подсилят позициите на Шишманов, видинчани го избрали  за водач на специалната 19-членна депутация на първенци от региона, която трябвало да замине за Цариград и да води преговорите с Портата. Възможността представител на фамилията Шишманови да се окаже владетел на Видин обаче, уплашила силно губернатора на града Зия паша и той (с помощта на владиката Венедикт) осуетил заминаването на Александър. Лишени от своя лидер, делегатите в Цариград не успели да защитят претенциите си за автономия, още повече че проектът опасно напомнял сръбския прецедент отпреди 50 години, когато през подобна частична автономия Белградският пашалък се превърнал в практически самостоятелна държава. С това на владетелските амбиции на Шишманови бил сложен край.

През следващите години местната власт във Видин подложила фамилията на постоянен административен натиск, който силно нарушил семейния бизнес и в крайна сметка Александър решил да напусне Видин и да премести дейността си в Свищов. Там той се жени за Лукса, дъщеря на богатия местен търговец Алекси Дамянов. Може би и заради това, търговията му бързо потръгва и Александър се утвърждава като една от най-важните личности в града. Търгува с големи количества колониални стоки, които доставя главно от Виена. Освен в Свищов той открива търговски колонии в Цариград и в още няколко дунавски градове. От този период е запазено едно любопитно сведение – През 1844 година известният по това време лондонски шахматист от полски произход Адолф Житогорски, завръщайки се от Цариград спира в Русчук и там играе две  партии шах с „българския търговец Александър Шишманович“.  Когато се прибира в Лондон, Житогорски пише на свой приятел за изиграните партии (българинът побеждава и в двете) и надлежно ги документира. Така името на Шишманови влиза и в историята на световния шах.

al-shishmanovisapruga

Лукса и Александър Шишманови

Интересни сведения за Александър Шишманов дава авторът на едно изследване за Свищов Димитър Мантов. Така напреимер според него през 1853 г. на свищовската Скеля избухва пожар. Една четвърт от магазините на Скелята изгарят като най-много пострадва стоката именно на Шишманов. Пак според същата книга Александър Шишманов „издигнал голяма къща „на баира“, която турците наричали „Шишманово кале“. Втора такава представителна и солидна постройка нямало в целия град“. По време на Кримската война в района на Свищов вилнеела една разбойническа банда, начело на която стоял някой си Томироглу. Разкошният замък на Шишманови привлякъл вниманието на шайката и „една нощ разбойникът с помощниците си обсадил „Шишмановото кале“. Някой друг е щял да загуби и ума, и дума само от името на Томироолу, но Александър Шишманов не се стреснал. Не за украшение бил донесъл от Виена една бойна пушка. Той застанал до един от прозорците на своето „кале“ и цяла нощ водил бой с разбойниците… След няколко дни Александър Шишманов подирил в Русе австрийския консул. Като австрийски поданик той искал съдействие от турската власт за залавянето на прочутия разбойник. Турците отстъпили на настойчивостта му. Хванали Томироолу и един пазарен ден го обесили в Свищов, край Дунава.“

Освен дома си, Шишманов се отличавал от останалите заможни свищовлии и с поддържането на собствен „файтон с два два великолепни черни коня“, който „го развеждал из града“.

Църквата „Св. Троица“

Същевременно Шишманов става и един от най-важните ръководители на духовния живот в Свищов – подпомага издателската дейност на Емануил Васкидович, на 2 ноември 1847 г. е избран за училищен настоятел. По модела на английските джентълменски клубове, на 30 януари 1856 г., Александър Шишманов заедно с  Емануил Васкидович, Георги Владикин, и Христаки Филчев основава първото българско читалище като става и негов пръв председател. През 1861 г. става настоятел на вестника на Георги Раковски „Дунавски лебед“. Александър Ем. Шишманов е и един от основните дарители за строежа на свищовската църква „Св. Троица“, която и до днес е символ на града.

Освен с културната, Александър Шишманов е известен и с политическата си дейност. Като един от най-влиятелните свищовски чорбаджии той участва в управлението на града. В този аспект е интересно едно запазено сведение в мемоарите на читалищния деец Васил Манчев: „През същата година дохожда в Свищов, когато бях учител, и прочутият пътешественик Лежан, който беше изпратен от френското правителство да снеме топографията на Тетевенския балкан… Мене ми беше драго да се запозная с тоя пътешественик, за който бях чел във френските вестници. Като се запознахме и разговаряхме доста, той ми каза мисията си и ми показа книжата и формалностите, които щял да даде на каймакамина. Помоли ме да го придружа до него. Това беше събота. На другия ден му обещах да се срещнем и го заведа при каймакамина. Отидохме при Риза бей. Там бяха няколко от агите, кадията и Александър Шишманов. Той си подаде документите с фермана и буйрултията и аз им разправих тогава целта на мисията, с която е дошъл. Каймакаминът ми каза, че ние не можем да му дадем заптие, както той искаше, до Тетевен, но ще му дадем да го заведе до Ловеч, а ловчанският каймакамин ще му даде заптие да го изпрати до Тетевен… Господин Лежан каза beaucoup mieux, което на френски значи ,.много добре”. Като чу тази дума, каймакаминът заедно с агите, кадията и Ал. Шишманов пламнаха, понеже тази дума на турски означава една неприлична дума. Тогава аз се сетих, станах и казах на кадията, че и двамата не са виновни, понеже тази дума на френски означава много добре. След това казах на господин Лежан как бе оскърбил каймакамина с тази дума, която на турски има съвършено друго значение. Господин Лежан си иска извинение, също и каймакаминът. След това пиха кафе и се разделиха най-приятелски.“

Александър Ем. Шишманов със съпругата и децата си

От брака си със свищовлийката Лукса, Александър Шишманов има трима сина – Алеко, Емануил и Борис и три дьщери – Ефимия, Екатерина и Елена. От дъщерите му Ефимия е омъжена в Русия във фамилията Муриловой и има четири деца – Стефан, Васил, Луша и Милания; Екатерина е омъжена за Васил Повурджиев и има четири деца – Петър, Александър, Евдокия и Луша; а Елена за Кръстю Дамянов и има осем деца – Райна, Петър, Боян, Луша, Александър, Елена, Емануил и Асен.

Политическата дейност на Шишманов и консервативните му разбирания му създава и доста врагове и през 1861 и 1862 г. във вестник „България“ се публикуват материали, в които той е характеризиран като чорбаджия, който „ограбвал църквата, училището и сиромасите“, като „безбожник, предател и изедник“ и като един от „главните виновници“ за раздорите между българите в града и неуредиците в училищата. Ето какво си спомня по този повод Васил Манчев (тогава учител в училището): „През 1859 година имахме пак разправии с гражданите, които се бяха събрали в училището през месец май и бяха повели от Харизанската махала няколко чорбаджии, които настояваха да искат моята оставка. Начело на тия чорбаджии стояха Александър Шишманов, Николаки Ценович, Николчо Векилев и други още до 40—50 от Преображенската и Харизанската махала… Заявих тогава на Салахедин наша, който отскоро беше в града, и му разправих писмено, че някои от гражданите са се опълчили против мене и не ми доплащат според контракта. Той, който беше кондисал в къщата на Яни Станчев, повика моите противници. Тях ги водеше Александър Шишманов. Събраха се и додоха. Почна Шишманов да разправя бабини деветини. Аз обаче в отговор казах на пашата, че Александър Шишманов е австрийски поданик и не е от Свищов, а скоро се е оженил тук. Той е родом от Видин. Пашата го попита вярно ли е това. Той утвърди, че е така. Като изслуша и моя устен протест, че Шишманов като австрийски поданик няма право да се меша в нашите градски работи, пашата го нахока и изпъди, а на другите чорбаджии рече да не се водят по интригите на Шишманова и така им каза да си стоят мирно.“

Заради политическата си активност през 1870 г. Александър Шишманов е принуден да емигрира в румънския град Галац. Връща се в България след Освобождението и става управител на свищовската митница. През 1883 – 1885 г. е избран за кмет на Свищов. Александър Ем. Шишманов умира на 12 ноември 1892 г. в Свищов като един от най-почитаните граждани на града.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: